На въпроса: „Колко души сте възкресил, професоре?“, той деликатно си замълчава. Излишна суета е това. Не само в навечерието на Празника на празниците – Великден. „Абсурд е лекарят да се мисли за Господ!“, казва нефрологът проф. Емил Паскалев, чиито ръце стотици пъти са били проводник на тайнството, наречено „втори живот“. Стават ли чудеса в медицината? Болест ли е надеждата? Защо бедността е най-големият грях на българина? И кога Смъртта може да е равносилна на Живот? В навечерието на Възкресение Христово си говорим с началника на Клиниката по нефрология и трансплантация на „Александровска болница“.
„Вие вярвате ли в Исус?”, изпреварва ме с въпроса проф. Емил Паскалев. Вярвам, разбира се! „А имате ли доказателства? Съвременната медицина се базира на факти – нали е „медицина на фактите”. Имате ли основание да вярвате с доказателства?”, продължава той. Какви ти доказателства – само дълбоко, инстинктивно убеждение, пропито във всяка фибра на тялото ми. „Аз пък имам основание!”, спокойно казва професорът. „Какво представлява един донор, чиито органи стават за трансплантация? Човекът си е отишъл… Какво означава, че неговите бъбреци могат да продължават да живеят – не е ли вариант на възкръсване? Ето го основанието да вярвате!”, усмихва се проф. Паскалев. И признава, че винаги е гледал на трансплантациите като на философски проблем. „Това е едно от най-великите дела на човека – да стане донор – включително и приживе.
Затова вярвам в чудеса!
Вярвам и, че тези празници са светли наистина. Защото носят светлина. А тя е нещото, което най-често е равностойно на живота”, казва нефрологът.
За онези, които обаче остават „от страната на Смъртта” – близките на донора – мъката се превръща в доживотна спътница. Въпреки, че любимият им дава нов живот на неколцина. „Те не могат да спрат да скърбят. Въпреки че – в чужбина не е точно така. В някои страни, по-напреднали, възпитанието, разбиранията, чувствата са доста променени. Те се радват”, споделя опита си проф. Паскалев. А той не е от вчера. „Ако осмислим живота си по-добре, и тези неща ще се променят, сигурен съм”, казва нефрологът. Оптимизъм му дава и големият напредък, който сме постигнали в областта на трансплантациите в последните 10 години. Донорите стават все повече и повече. Но табуто все още не може да бъде изкоренено. Привързаността към тленното продължава да побеждава стремежа към духовното. Чудя се – защо? „Преди всичко трябва да се работи за жизненото равнище на българина. Ако хората са в по-голям процент под прага на бедността, не могат да мислят за нищо друго, освен да преживеят“, смята проф. Паскалев. „Тяхното мислене е насочено към въпроса: „Какво ще мога да си купя днес за храна?”. Как да ги убедите, че има много по-велики дела? Макар че – тези хора ги правят и сега, инстинктивно, и не грешат. Но не е както в другите развити западни страни”, признава нефрологът. И трябва да се съгласи с максимата, че „битието определя съзнанието”. „Това са бариери, които няма как да преминем, колкото и да сме човечни. Ако хората са освободени от тревогите за прехраната си, по-лесно ще могат да мислят за прераждането”, смята проф. Паскалев.
А, то прераждането, е станало възможно за около 50 души
само в „Александровска” през изминалата година. Толкова трансплантации – както от трупен, така и от жив донор, са направили професорът и екипът му през 2016 г. Но всъщност „възкръсналите” са доста повече, защото немалко българи се оперират в чужбина или пък им присаждат бъбреци в болница „Лозенец”. „При нас обаче идват всички трансплантирани за наблюдение”, обяснява проф. Паскалев. Ето, тъкмо е приключил с прегледа на опериран в чужбина мъж, който също ще бъде проследяван в „Александровска”. „Това е изключително тежка дейност. Затова и няколко центъра опитаха да се захванат с нея, но се отказаха”, не крие нефрологът.
Истината е, че след възкресението, пътят на трансплантираните към Голгота започва наново. Колко успяват да го извървят? „От 0 до 100 и обратно”, шегува се проф. Паскалев. „Нищо в света не е 100-процентово. Ако има такова, може би е някъде над нас или извън нас”, признава професорът. Още преди операцията болните са наясно с рисковете – бъбрекът може „да не тръгне” или пък да им осигури дълъг втори живот. „Имаме трансплантирани, които приключват земния си път над 80 – и то не поради бъбречно заболяване”, доволен е проф. Паскалев. Все повече стават и жените, които си раждат дете след трансплантацията. Някои – даже и по две, разкрива нефрологът. Стават и още по-големи „чудеса” –
някои болни „възкръсват” по два пъти
Проф. Паскалев си спомня за една такава пациентка. Майката на две деца е трансплантирана млада, но бъбрекът й е „много по-голям от нея”. „Ако органът е от донор на 55 години, не могат да му останат още 100. Животът му е лимитиран”, обяснява нефрологът. Така, 18 години след трансплантацията, пациентката минава на хемодиализа. „Тогава условията в България принудиха децата и съпругът й да търсят работа в чужбина. Когато си стъпиха на краката там, тя замина при тях. Презентира се на колегите като пациентка на диализа, тъй като е осигурена здравно, защото близките й работят. Трансплантираха я втори път – и случаят беше доста адмириран от колегите в чужбина”, разказва проф. Паскалев. В разгорялата се напоследък полемика – у нас или на запад трябва да се оперират болните – той твърдо взема страната на пациентите. И смята, че никой не трябва да застава срещу избора им къде да търсят лечение. Иначе казва, че възможностите на БГ лекарите – и като теория, и като практика, са еквивалентни на световните. Но не може да има някои разлики, предопределени от обективните обстоятелства. „Аз съм българин и живея в България. Няма как да бъда така добър, както французина – ако не съм французин и не работя във Франция.
А, ако и той дойде в България, ще се приземи на нашето ниво
откровен е проф. Паскалев. Въпреки всичко смята, че развиетието на медицината ни далеч изпреварва това на здравната система. „Мога да кажа, че нашият резултат, при чисто нефрологичната дейност след трансплантацията, е някъде от порядъка на 70% от този във Франция. България на 70% ли е от икономиката на Франция? Ние справяме ли се по-добре? Справяме се!”, категоричен е проф. Паскалев.
Хаосът в здравната система обаче няма как да не спъва лекарите ни по тяхната „Виа Долороса”, колкото и големи да са талантът и инатът им. „Колегата в чужбина никога не се интересува от административности, от лимити. Прави правилното лечение, както прецени – и както е най-добре за пациента. Не се интересува, че клиничната пътека е 300 лв. или лекарството струва 500 лв. Докато нас това постоянно ни потиска”, откровен е нефрологът. „Клиники, които са лекували правилно, но с по-скъпи продукти или методи, имат лош баланс и биват наказани. Това е истинско малоумие!“, огорчен е професорът. И признава, че не е оптимист, че скоро БГ медицината ще се освободи от „счетоводно-административната клопка”. „Как да бъда, когато едни и същи хора преди 2 и 12 години правят същото, което ще направят и след 2 или 12 години. Няма как, не може да ме обхване оптимизъм!”, откровен е професорът. А когато няма поводи за оптимизъм, остава надеждата. „Той е малко по-различен от нея. Оптимизмът е нещо, което човек желае. А
надеждата е като болест – неизлечима
Човек винаги се надява, дори да е „на прага” – и това крепи”, признава проф. Паскалев.
Не само на надеждата обаче се крепи успехът на Клиниката по нефрология и трансплантация в „Александровска”, която професорът ръководи. „Колегите, които работят тук, са школа”, горд е проф. Паскалев. „Не само по отношение на трансплантациите, а в нефрологията. Клиниката, в която работим, покрива всичките й раздели. Консервативната нефрология – най-голямата част на нашата дейност, заместващото бъбречно лечение, както и диализа”, обяснява професорът. „Няма друга клиника по българската земя, която да работи така мощно. Ние приемаме най-много пациенти за година, правим най-много висококвалифицирани дейности – плазмообмен, бъбречни биопсии. Наистина вървим доста напред”, доволен е проф. Паскалев. „Както ме гледате, аз съм старото поколение, заедно с още трима колеги. Клиниката е 10 щатни служители. Значи останалите 6 са едно поколение по-млади – обнадеждаващ показател. А те са добри, колкото нас“, признава проф. Паскалев. Това превръща и клиниката в магнит за младите лекари. Тенденция, с която нефрологията, като цяло, не може да се похвали. „Не се притеснявам от липса на кандидати. Имаме нужда от още хора, защото дейността ни се разширява. Но изчаквам, защото трябва да дойдат възможно най-добрите желаещи.
Винаги е добре човек да качи летвата
убеден е проф. Паскалев.
Един лекар, за когото да възкресява е ежедневие. Но въпреки това, не си позволява да се мери с Господ. А предпочита да се нарича „Негов служител” и просто да се надява на подкрепата Му. „Не бива да се уповаваме само на Неговата помощ. Човек, за да бъде по-добър, трябва да се учи. Вероятно това е волята на Този, в когото вярваме”, смята проф. Паскалев. И я следва – по пътя към своята си, лична Голгота нефрологът.
Източник: clinica.bg
